Amalipe’s Weblog

Working in NGO I realized that the activities that really change the situation and the world seem crazy at first sight. The real effect however, I realized much latter and in fact it works. I am already sure that there is no such thing as “mission impossible”.

Summer School in Community Development, Romania 2007

Връщам се от Румъния…

От една незабравима разходка в дебрите на познанието за човешките нужди и потребности, където винаги в най-неподходящия момент се изпречват едни трънливи храсти – някакви препятствия, проблеми, които трябва да преодолеем.

Връщам се обнадежден, че мога да променя света около себе си. Че наистина имам някакви свръхестествени качества, с които мога да премахна бариерите по нашия път към развитие като с брадва.

Не съм сигурен на какво точно се дължи това. Дали на присъствието на една група от ентусиасти, които също като мен се борят срещу вятъра и също като мен се опитват да променят нещо към по-добро, дали от ценните практически съвети и задачи, които ми помогнаха да осъзная как да правим нещата така, че всички да са полезни, или пък от свежия морски въздух на плажа в Мамая.

Онова, което няма да забравя със сигурност обаче са хората, които бяха там с мен. Които говореха за неща, които са непостижими (или поне изглеждат такива) и в същото време в очите им гори пламъкът на една неугасима увереност, че те наистина ще се получат. Колко ми е хубаво, като знам, че там някъде – в Румъния, в България, по целия свят – има такива луди като мен, които мислят по същия начин и имат същите успехи и проблеми. Не бяхме кой знае колко еднакви. Онова, което ни обединяваше обаче и което всъщност ни събра там бе вярата в доброто. В това, че няма невъзможни неща.

Какво научих ли? J Мисля, че най-ценното, което научих е, че хората трябва да бъдат изслушвани. Те имат нужда от това да говорят за проблемите си и просто да споделят. Научих, че най-мъдрите хора са добрите слушатели. И може би истината се крие в мълчанието… Не знам дали съм достатъчно ясен… Мисля си за Кая и Душан – нашите обучители. Те са от Словакия и не знаят нито румънски, нито български. Може би знаят нещо за културата на тези народи, но не кой знае колко. Та мисълта ми е, че те през цялото време ни задаваха въпроси за нас и нашата култура, за това как бихме постъпили в дадена ситуация, давайки ни възможност да говорим колкото се може повече и повече. По този начин самите ние избистряхме в умовете си какво точно трябва да се направи в дадена житейска ситуация, свързана с живота и бита на едно населено място. Ние бяхме тези, които даваха предложения и вземаха решения. Изслушвахме се един друг и се опитвахме да решаваме така казусите, че всички страни да са доволни.

Друго? Научих, че трябва да се правят компромиси, че земята се върти, но ние можем сами да определяме с каква скорост. Че понякога трябва да мислим наистина ирационално.

Върнах се в България преди няколко часа обнадежден и зареден с енергия, че мога да постигна едно по-добро бъдеще за себе си и за останалите около мен. Може би звучи страшно? Знам, че много пъти ще се преплитам в трънливите храсти и ще падам на земята. Аз обаче вече имам вярата и силите да го сторя: това, че знам, че не съм сам!